Ива̀н Мѝнчов Ва̀зов - Паметна
Ива̀н Мѝнчов Ва̀зов

С почит от: АП

Ива̀н Мѝнчов Ва̀зов

Роден на 09.07.1850. | Починал на 22.09.1921.

ИЗВЕСТНИ ЛИЧНОСТИ
Иван Минчов Вазов (Сопот, 09.07.1850 – София, 22.09.1921) произхожда от заможно търговско семейство, в което владее строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции и отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училище, където се запознава с българската и преводната литература. Под ръководството на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, се запознава и с руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник. Там открива богата библиотека с френски и руски книги, които значително допринасят за литературното му развитие.

През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да учи гръцки и турски език. Вместо това Вазов се съсредоточава върху френски език и се увлича по поезията на Пиер-Жан де Беранже, Виктор Юго и Алфонс де Ламартин. През 1868 баща му го връща в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов предпочита да пише стихове, част от които по-късно излизат в стихосбирката „Майска китка“ (1880). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ се публикува първото му стихотворение „Борба“. Поетическата му дейност е подкрепяна от майка му Съба, но среща съпротива от баща му, който иска да го направи търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния при чичо си, търговец в Олтеница, но и там остава верен на поезията, изучава румънски език и се запознава с румънската поезия.

Вазов избягва в Браила, където живее сред хъшовете в кръчмата на Никола Странджата. Срещите с Ботев в Браила и Галац оставят дълбок отпечатък върху него и засилват патриотичните му чувства. След завръщането си в България Вазов учителства в Мустафа паша (дн. Свиленград), работи като преводач на железопътната линия София – Кюстендил и усъвършенства знанията си по френски и немски език.

През 1875 се завръща в Сопот и става член на възобновения Сопотски революционен комитет. След избухването на Априлското въстание (1876) и заради опасността от арест, емигрира в Русия. В Букурещ влиза в „Българското централно благотворително общество“ и става негов секретар. Подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“. По време

на Руско-турската освободителна война Вазов пише книгата „Избавление“ и работи като писар в Свищов и Русе. След това заминава за Берковица, където е председател на Окръжния съд (март 1879 – септ. 1880). Един случай от съдебната му практика вдъхновява поемата „Грамада“.

От 5 октомври 1880 Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и активно участва в обществения и културния живот като депутат, редактор, публицист и писател. Със своя приятел и съратник Константин Величков редактира вестник „Народний глас“, където води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър I Батенберг. През 1881 Вазов става председател на Пловдивското научно книжовно дружество и главен редактор на списание „Наука“. През 1885 заедно с Величков основава списание „Зора“ – първото литературно списание в България. Те съставят и двутомната „Българска христоматия“, която запознава българския читател с над 100 автори.

Пловдивският период е особено плодотворен за творческото развитие на Вазов. През тези години той създава някои от най-значимите си произведения, които формират основата на българската следосвобожденска литература. Сред тях са цикълът „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, както и повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“ и разказът „Иде ли?“.
През есента на 1886, след събитията около 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След няколкомесечен престой в Цариград, той се установява в Одеса. Там, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, който е публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От 1889 година Вазов живее в София. През 1890 основава списание „Денница“, което излиза две години. В този период създава някои от най-силните си критико-реалистични разкази, събрани в сборника „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 е тържествено чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът „Нова земя“ обаче е посрещнат с отрицателна критика, което огорчава автора до такава степен, че той обмисля да се откаже от писането. Това обяснява и съгласието му да влезе в народняшкото правителство на Константин Стоилов като министър на народната просвета през август 1897. Но министерският пост е тежък за него, и Вазов посреща с облекчение падането на кабинета през януари 1899.

На войните през 1912–1918 Вазов реагира с три стихосбирки, които представляват поетична хроника на събитията. Той е сред тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия, но когато това се случва, възпява победите на българските войски в своите стихове. Втората национална катастрофа приема с мъчително чувство, сякаш вижда разгрома на своя свят, но не губи вярата си в бъдещето на България. През 1920 година е тържествено отпразнуван неговият 70-годишен юбилей, а Вазов отдавна вече е спонтанно обявен за народен поет. След като получава всенародната любов и признателност, на следната година умира от разрив на сърцето. Той е действителен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН) от 1881 и почетен член на БАН от 1921.

Оформен под прякото въздействие на патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание, Вазов цял живот защитава своето разбиране за високата обществена мисия на литературата. В своето творчество той слива духовния си живот с битието на народа, а народната съдба става негова поетическа участ. Първите му стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“ – макар и художествено неравни, отразяват несломимия дух на народа. Наред с вярата в революционните възможности на народа, обществената оптимистична визия на Вазов има още една опора – надеждата за помощта на Русия („Русия“). Към темата за национално-освободителните борби Вазов се връща и след Освобождението. От дистанцията на времето той успява по-дълбоко да обмисли събитията и по-широко да обхване епохата. Цикълът „Епопея на забравените“ е поетичен паметник на цяла историческа епоха – от първите прояви на националното съзнание до епичния бой на Шипка, възхвалявайки великото и възвишеното, идеализма и героизма, както и добродетелите на българския народ.

Вазов прославя обществения идеализъм на предшествениците и критикува новото, егоистично време. В първото десетилетие след Освобождението разочарованието и изобличението стават основни мотиви в неговата лирика, придобиваща критико-изобличителен характер. Още преди Освобождението, когато патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват с егоистичния дух на западноевропейската външна политика, стиховете му звучат с гневен тон на изобличение („Векът“). Вазов лесно разпознава основните пороци на българското следосвобожденско общество – меркантилния дух и липсата на големи общонародни идеали. Поезията му придобива най-силна социална окраска в края на 90-те години на XIX век, когато общественото развитие остро поставя въпроса за разоряването на дребните собственици и мизерията на народа. Селската неволя става основна тема в българската литература и е разработена в едно от най-популярните му стихотворения „Елате ни вижте!“.

Въпреки чувствителността си към социалните несправедливости и покварата, Вазов запазва оптимистичния си поглед към живота и общественото развитие. Убеден в добродетелите на народа, вярва в нравствените сили на човека, в спасителната роля на труда и в благородната мисия на хуманистичните идеи. По израза на самия Вазов, в поезията му може да се намери отклик „на всичките трептежи на Балкана“, отразявайки бурната история на младата българска държава, израснала из пожарищата на Априлското въстание и кървавия епос на Руско-турската освободителна война, и преминала през огъня на четири нови войни. При тяхното изобразяване, поетът остава верен на своя демократизъм. Прославяйки победите на българската армия, той издига на пиедестал образа на обикновения войник („Само ти, солдатино чудесни“, „Паметник на българската мощ“ и др.). В стихосбирката „Сливница“ Вазов възпява патриотичното себеотрицание на българските войници в Сръбско-българската война и оплаква трагичното потъпкване на предосвобожденските мечти за южнославянска солидарност. Към края на Първата световна война, лириката му изразява умората от ужасите на войните и жаждата на човечеството за мир („Световната война“, „Всемирната война“, „Жреците на Ваала“, „Идеален сън“). Въпреки отчаянието от погрома, 70-годишният поет заявява: „Не ще загине!“ – в заглавието на последната му стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот.
Иван Вазов е първият български поет, който въвежда природата като самостоятелен обект в своята поезия, посвещавайки ѝ значителна част от своето творчество. Неговите пейзажи носят ясно изразен български характер – възхищението му не е просто от природата, а от българската земя. България, с нейния народ, минало, език и природа, е основната тема, която обединява всичките линии в поезията на Вазов и е извор на неговото вдъхновение. В повече от 50 години творческа дейност, Вазов създава множество стихотворения, които разкриват и неговия интимен свят, особено в късната му стихосбирка „Люлека ми замириса“.

Вазовата поезия обхваща широк спектър от човешки преживявания – от спокойната картина на вечерния час до бурните сражения, от игривата закачка до най-сериозните обществени проблеми. Това богатство на съдържанието се реализира в разнообразни жанрови форми – от краткото лирическо стихотворение до широкия замисъл на цикъла „Епопея на забравените“, от патетичния тон на одата до горчивината на епиграмата. Вазов е автор и на девет поеми, написани между 1879 и 1884 година. Най-популярната сред тях е „Грамада“, изпълнена с демократически патос и представляваща художествен паметник на оригинален народен обичай, своеобразен „нравствен линч“ над провинилите се пред народа. Близка до „Грамада“ по сюжет и народностен дух е патриотичната поема „Загорка“, която се фокусира върху отпора срещу турското робство. Вазов сам оценява най-високо лирико-фантастичната си поема „В царството на самодивите“ – новаторско произведение, в което преплита разочарование от съвременността с патриотични видения от славното минало, интимни вълнения и граждански тревоги. През 1906–1908 с цикъла „Легенди при Царевец“ Вазов отново се доближава до поемата, този път в рамките на историческата балада.

През първите десет години след Освобождението, прозата на Вазов черпи вдъхновение от непосредствените му впечатления от последните години на робството. Като белетрист той се развива бързо, създавайки значителни произведения като повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. „Немили-недраги“ разказва за живота на революционните български емигранти в Румъния, акцентирайки върху „хъшовете“ – безименните герои на историята. Повествованието съчетава патриотичен патос, лиризъм и хумор. В „Чичовци“ Вазов пресъздава патриархалната среда на своето детство, представяйки галерия от ярки и оригинални образи. Повестта изобразява дребни битови епизоди от застоялия живот на българи, израснали под сянката на робството, внушавайки историческия дух на епохата.

Романът „Под игото“ рисува подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание, отразявайки ги в живота и психиката на обикновените хора в един кът от Подбалканската долина. Въпреки че сюжетът не се основава на исторически документи, романът звучи със силата на общонационален патос, изобразявайки революционизирането на народните маси и превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник. Това е роман за цялостния битово-исторически живот на цветущи селища, които въплъщават представата за „българското“ в последния и най-патетичен период на Българското национално възраждане, смятан за „национална епопея“.
През 90-те години на XIX век и след това, Вазов обръща внимание основно на съвременната действителност. Още през 80-те години той откликва на реалността след Освобождението с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), и разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“ („Иде ли?“), с които поставя началото на късия разказ в българската литература. Въпреки това, едва през 90-те години съвременността става основен обект на неговата белетристика. През този период излиза и романът му „Нова земя“, който представлява своеобразно продължение на „Под игото“, макар и да не достига неговите художествени висоти. Романът описва моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като акцентира върху обществено-политическата и нравствена поквара на следосвобожденското общество и изразява политическите пристрастия на автора.

Вазов най-често се обръща към съвременния живот чрез късата форма на разказа, която през 90-те години на XIX и началото на XX век става основна в неговата проза. Радостта от извоюваната свобода той въплъщава в образа на дядо Йоцо („Дядо Йоцо гледа“), като контрастът между радостта на слепеца и разочарованието на зрящите става основна тема в неговите разкази. В публицистичния разказ „Кардашев на лов“ (1895) Вазов защитава правото си на критично изображение, заявявайки чрез своя герой: „Нека бъде сатирата!“, което подчертава една от основните черти на неговото творчество. Въпреки критиката, Вазов продължава да вярва в нравствените сили на българския народ, което се отразява в редица персонажи като баба Илийца („Една българка“) и Ненко („Тъмен герой“). Чувството за хумор на автора често се проявява в разказите му, без да омаловажава сериозността на поставените въпроси.

Съвременният живот е отразен и в романа „Казаларската царица“, където успехът на Вазов е предимно в критичното изобразяване на морала и нравите на обществото. Повестта „Нора“, с дидактична история за резултатите от женското лекомислие, също има съвременен сюжет, като осмива стремежа на жената към независим живот. Навлизайки в градския бит, Вазов поставя основите на българската градска белетристика. В началото на XX век, неуспявайки да създаде достатъчно убедителни съвременни герои, Вазов търси вдъхновение в далечното минало, създавайки романа „Светослав Тертер“ и повестта „Иван Александър“, като не се колебае да приписва на историческите герои съвременни характеристики.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат неговите пътеписи, в които природата е пречупена през погледа на патриота и гражданина, умело съчетавайки пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор.

Интересът към създаването и развитието на българския следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия, макар и да не са художествено завоевание за автора. Популярност му донасят драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав“ и „Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които представляват нов етап в развитието на българската драма след В. Друмев и Д. Войников. С патриотичния си патос, колоритните характери и убедителните действия и речи, „Хъшове“ пренася на сцената голяма част от идейно-емоционалното богатство на „Немили-недраги“, а „Към пропаст“ – драматизация на повестта „Иван Александър“ – е изпълнена с драматично напрежение.

Иван Вазов е удостоен със златен Медал за наука и изкуство (1896).

Още от края на XIX век, произведенията му са широко разпространени извън България и са преведени на повече от 50 езика.

Основна информация


Ива̀н Мѝнчов Ва̀зов

09.07.1850.

България

гр. Сопот

22.09.1921

България

гр. София

Биографична информация

ИЗВЕСТНИ ЛИЧНОСТИ Иван Минчов Вазов (Сопот, 09.07.1850 – София, 22.09.1921) произхожда от заможно търговско семейство, в което владее строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции и отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училище, където се запознава с българската и преводната литература. Под ръководството на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, се запознава и с руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник. Там открива богата библиотека с френски и руски книги, които значително допринасят за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да учи гръцки и турски език. Вместо това Вазов се съсредоточава върху френски език и се увлича по поезията на Пиер-Жан де Беранже, Виктор Юго и Алфонс де Ламартин. През 1868 баща му го връща в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов предпочита да пише стихове, част от които по-късно излизат в стихосбирката „Майска китка“ (1880). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ се публикува първото му стихотворение „Борба“. Поетическата му дейност е подкрепяна от майка му Съба, но среща съпротива от баща му, който иска да го направи търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния при чичо си, търговец в Олтеница, но и там остава верен на поезията, изучава румънски език и се запознава с румънската поезия. Вазов избягва в Браила, където живее сред хъшовете в кръчмата на Никола Странджата. Срещите с Ботев в Браила и Галац оставят дълбок отпечатък върху него и засилват патриотичните му чувства. След завръщането си в България Вазов учителства в Мустафа паша (дн. Свиленград), работи като преводач на железопътната линия София – Кюстендил и усъвършенства знанията си по френски и немски език. През 1875 се завръща в Сопот и става член на възобновения Сопотски революционен комитет. След избухването на Априлското въстание (1876) и заради опасността от арест, емигрира в Русия. В Букурещ влиза в „Българското централно благотворително общество“ и става негов секретар. Подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“. По време на Руско-турската освободителна война Вазов пише книгата „Избавление“ и работи като писар в Свищов и Русе. След това заминава за Берковица, където е председател на Окръжния съд (март 1879 – септ. 1880). Един случай от съдебната му практика вдъхновява поемата „Грамада“. От 5 октомври 1880 Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и активно участва в обществения и културния живот като депутат, редактор, публицист и писател. Със своя приятел и съратник Константин Величков редактира вестник „Народний глас“, където води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър I Батенберг. През 1881 Вазов става председател на Пловдивското научно книжовно дружество и главен редактор на списание „Наука“. През 1885 заедно с Величков основава списание „Зора“ – първото литературно списание в България. Те съставят и двутомната „Българска христоматия“, която запознава българския читател с над 100 автори. Пловдивският период е особено плодотворен за творческото развитие на Вазов. През тези години той създава някои от най-значимите си произведения, които формират основата на българската следосвобожденска литература. Сред тях са цикълът „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, както и повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“ и разказът „Иде ли?“. През есента на 1886, след събитията около 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След няколкомесечен престой в Цариград, той се установява в Одеса. Там, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, който е публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От 1889 година Вазов живее в София. През 1890 основава списание „Денница“, което излиза две години. В този период създава някои от най-силните си критико-реалистични разкази, събрани в сборника „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 е тържествено чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът „Нова земя“ обаче е посрещнат с отрицателна критика, което огорчава автора до такава степен, че той обмисля да се откаже от писането. Това обяснява и съгласието му да влезе в народняшкото правителство на Константин Стоилов като министър на народната просвета през август 1897. Но министерският пост е тежък за него, и Вазов посреща с облекчение падането на кабинета през януари 1899. На войните през 1912–1918 Вазов реагира с три стихосбирки, които представляват поетична хроника на събитията. Той е сред тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия, но когато това се случва, възпява победите на българските войски в своите стихове. Втората национална катастрофа приема с мъчително чувство, сякаш вижда разгрома на своя свят, но не губи вярата си в бъдещето на България. През 1920 година е тържествено отпразнуван неговият 70-годишен юбилей, а Вазов отдавна вече е спонтанно обявен за народен поет. След като получава всенародната любов и признателност, на следната година умира от разрив на сърцето. Той е действителен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН) от 1881 и почетен член на БАН от 1921. Оформен под прякото въздействие на патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание, Вазов цял живот защитава своето разбиране за високата обществена мисия на литературата. В своето творчество той слива духовния си живот с битието на народа, а народната съдба става негова поетическа участ. Първите му стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“ – макар и художествено неравни, отразяват несломимия дух на народа. Наред с вярата в революционните възможности на народа, обществената оптимистична визия на Вазов има още една опора – надеждата за помощта на Русия („Русия“). Към темата за национално-освободителните борби Вазов се връща и след Освобождението. От дистанцията на времето той успява по-дълбоко да обмисли събитията и по-широко да обхване епохата. Цикълът „Епопея на забравените“ е поетичен паметник на цяла историческа епоха – от първите прояви на националното съзнание до епичния бой на Шипка, възхвалявайки великото и възвишеното, идеализма и героизма, както и добродетелите на българския народ. Вазов прославя обществения идеализъм на предшествениците и критикува новото, егоистично време. В първото десетилетие след Освобождението разочарованието и изобличението стават основни мотиви в неговата лирика, придобиваща критико-изобличителен характер. Още преди Освобождението, когато патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват с егоистичния дух на западноевропейската външна политика, стиховете му звучат с гневен тон на изобличение („Векът“). Вазов лесно разпознава основните пороци на българското следосвобожденско общество – меркантилния дух и липсата на големи общонародни идеали. Поезията му придобива най-силна социална окраска в края на 90-те години на XIX век, когато общественото развитие остро поставя въпроса за разоряването на дребните собственици и мизерията на народа. Селската неволя става основна тема в българската литература и е разработена в едно от най-популярните му стихотворения „Елате ни вижте!“. Въпреки чувствителността си към социалните несправедливости и покварата, Вазов запазва оптимистичния си поглед към живота и общественото развитие. Убеден в добродетелите на народа, вярва в нравствените сили на човека, в спасителната роля на труда и в благородната мисия на хуманистичните идеи. По израза на самия Вазов, в поезията му може да се намери отклик „на всичките трептежи на Балкана“, отразявайки бурната история на младата българска държава, израснала из пожарищата на Априлското въстание и кървавия епос на Руско-турската освободителна война, и преминала през огъня на четири нови войни. При тяхното изобразяване, поетът остава верен на своя демократизъм. Прославяйки победите на българската армия, той издига на пиедестал образа на обикновения войник („Само ти, солдатино чудесни“, „Паметник на българската мощ“ и др.). В стихосбирката „Сливница“ Вазов възпява патриотичното себеотрицание на българските войници в Сръбско-българската война и оплаква трагичното потъпкване на предосвобожденските мечти за южнославянска солидарност. Към края на Първата световна война, лириката му изразява умората от ужасите на войните и жаждата на човечеството за мир („Световната война“, „Всемирната война“, „Жреците на Ваала“, „Идеален сън“). Въпреки отчаянието от погрома, 70-годишният поет заявява: „Не ще загине!“ – в заглавието на последната му стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот. Иван Вазов е първият български поет, който въвежда природата като самостоятелен обект в своята поезия, посвещавайки ѝ значителна част от своето творчество. Неговите пейзажи носят ясно изразен български характер – възхищението му не е просто от природата, а от българската земя. България, с нейния народ, минало, език и природа, е основната тема, която обединява всичките линии в поезията на Вазов и е извор на неговото вдъхновение. В повече от 50 години творческа дейност, Вазов създава множество стихотворения, които разкриват и неговия интимен свят, особено в късната му стихосбирка „Люлека ми замириса“. Вазовата поезия обхваща широк спектър от човешки преживявания – от спокойната картина на вечерния час до бурните сражения, от игривата закачка до най-сериозните обществени проблеми. Това богатство на съдържанието се реализира в разнообразни жанрови форми – от краткото лирическо стихотворение до широкия замисъл на цикъла „Епопея на забравените“, от патетичния тон на одата до горчивината на епиграмата. Вазов е автор и на девет поеми, написани между 1879 и 1884 година. Най-популярната сред тях е „Грамада“, изпълнена с демократически патос и представляваща художествен паметник на оригинален народен обичай, своеобразен „нравствен линч“ над провинилите се пред народа. Близка до „Грамада“ по сюжет и народностен дух е патриотичната поема „Загорка“, която се фокусира върху отпора срещу турското робство. Вазов сам оценява най-високо лирико-фантастичната си поема „В царството на самодивите“ – новаторско произведение, в което преплита разочарование от съвременността с патриотични видения от славното минало, интимни вълнения и граждански тревоги. През 1906–1908 с цикъла „Легенди при Царевец“ Вазов отново се доближава до поемата, този път в рамките на историческата балада. През първите десет години след Освобождението, прозата на Вазов черпи вдъхновение от непосредствените му впечатления от последните години на робството. Като белетрист той се развива бързо, създавайки значителни произведения като повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. „Немили-недраги“ разказва за живота на революционните български емигранти в Румъния, акцентирайки върху „хъшовете“ – безименните герои на историята. Повествованието съчетава патриотичен патос, лиризъм и хумор. В „Чичовци“ Вазов пресъздава патриархалната среда на своето детство, представяйки галерия от ярки и оригинални образи. Повестта изобразява дребни битови епизоди от застоялия живот на българи, израснали под сянката на робството, внушавайки историческия дух на епохата. Романът „Под игото“ рисува подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание, отразявайки ги в живота и психиката на обикновените хора в един кът от Подбалканската долина. Въпреки че сюжетът не се основава на исторически документи, романът звучи със силата на общонационален патос, изобразявайки революционизирането на народните маси и превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник. Това е роман за цялостния битово-исторически живот на цветущи селища, които въплъщават представата за „българското“ в последния и най-патетичен период на Българското национално възраждане, смятан за „национална епопея“. През 90-те години на XIX век и след това, Вазов обръща внимание основно на съвременната действителност. Още през 80-те години той откликва на реалността след Освобождението с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), и разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“ („Иде ли?“), с които поставя началото на късия разказ в българската литература. Въпреки това, едва през 90-те години съвременността става основен обект на неговата белетристика. През този период излиза и романът му „Нова земя“, който представлява своеобразно продължение на „Под игото“, макар и да не достига неговите художествени висоти. Романът описва моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като акцентира върху обществено-политическата и нравствена поквара на следосвобожденското общество и изразява политическите пристрастия на автора. Вазов най-често се обръща към съвременния живот чрез късата форма на разказа, която през 90-те години на XIX и началото на XX век става основна в неговата проза. Радостта от извоюваната свобода той въплъщава в образа на дядо Йоцо („Дядо Йоцо гледа“), като контрастът между радостта на слепеца и разочарованието на зрящите става основна тема в неговите разкази. В публицистичния разказ „Кардашев на лов“ (1895) Вазов защитава правото си на критично изображение, заявявайки чрез своя герой: „Нека бъде сатирата!“, което подчертава една от основните черти на неговото творчество. Въпреки критиката, Вазов продължава да вярва в нравствените сили на българския народ, което се отразява в редица персонажи като баба Илийца („Една българка“) и Ненко („Тъмен герой“). Чувството за хумор на автора често се проявява в разказите му, без да омаловажава сериозността на поставените въпроси. Съвременният живот е отразен и в романа „Казаларската царица“, където успехът на Вазов е предимно в критичното изобразяване на морала и нравите на обществото. Повестта „Нора“, с дидактична история за резултатите от женското лекомислие, също има съвременен сюжет, като осмива стремежа на жената към независим живот. Навлизайки в градския бит, Вазов поставя основите на българската градска белетристика. В началото на XX век, неуспявайки да създаде достатъчно убедителни съвременни герои, Вазов търси вдъхновение в далечното минало, създавайки романа „Светослав Тертер“ и повестта „Иван Александър“, като не се колебае да приписва на историческите герои съвременни характеристики. Голям дял в художествената проза на Вазов заемат неговите пътеписи, в които природата е пречупена през погледа на патриота и гражданина, умело съчетавайки пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на българския следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия, макар и да не са художествено завоевание за автора. Популярност му донасят драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав“ и „Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които представляват нов етап в развитието на българската драма след В. Друмев и Д. Войников. С патриотичния си патос, колоритните характери и убедителните действия и речи, „Хъшове“ пренася на сцената голяма част от идейно-емоционалното богатство на „Немили-недраги“, а „Към пропаст“ – драматизация на повестта „Иван Александър“ – е изпълнена с драматично напрежение. Иван Вазов е удостоен със златен Медал за наука и изкуство (1896). Още от края на XIX век, произведенията му са широко разпространени извън България и са преведени на повече от 50 езика.
Пловдивска мъжка гимназия (Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“)
Носител на „Орден за гражданска чест и заслуги“ (1895). Увенчан с уникална сребърна Лира с панделка и струни от злато и сребърен венец от Дружество „Славянска Беседа“ (1895). Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896). През 1917 г. е номиниран от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов, за Нобелова награда за литература.[9] Почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (21 октомври 1920).[10] Носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда (1920), който орден дотогава е присъждан само на членове на династията, висши духовници, военни и политици. Вазов е първото и единствено гражданско лице носител на ордена. Общо седем са носителите на ордена с българско поданство (трима от тях короновани – царете Фердинанд І и Борис ІІІ, и принц Кирил). Според статута на ордена след смъртта на носителя орденът се връща на държавата. Единственото изключение от това правило е за Вазов, след смъртта му орденът е оставен на наследниците му с правителствено решение. Днес се съхранява в Къщата музей „Иван Вазов“ в София. Награден със златен часовник с рубини от министър Стоян Омарчевски (1920). Носител на неприсъждано никога повече звание „Народен поет“ с указ на Парламента, подписан от Цар Борис III (1920). Почетен гражданин на София (1920). Почетен член на БАН от 1920.
Ако желаете да редактирате своята паметна страница, моля проверете вашият имейл!

Create Memory